Владимир Василиевич Монахов (Владимир Васильевич Монахов), руски поет, прозаик и публицист, е роден на 01.05.1955 г. в град Изюм, Харковска област. Завършва журналистика в Иркутския държавен университет (1983). От 1982 г. до 2002 г. работи като кореспондент на областния вестник „Восточно-Сибирская правда” в Братск, главен редактор на програмата за новини в ТРК „МЫ”. Сега ръководи пресслужбата ООО „ФФ”. Публикувал е в сп. „Русский верлибр”, „Сквозь тишину”, „Литературная учёба”, „Мансарда”, „Арион”, „Футурум АРТ”, „Крещатик”, „Сибирь”, „Ренессанс”, „Юность”, „Дети РА”, „Илья”, „День и ночь”, „Иркутское время”, „Журнал Поэтов”, „Нестоличная литература”, „Бег времени. Иркутск”, „Жанры и строфы современной русской поэзии” и други. Прозата и стиховете му са включени в редица антологии. Член на Съюза на русийските писатели. Автор на 13 сборника със стихотворения и проза, сред които „Второе пришествие бытия” (1993), „Правда лица” (1993), „Да-ди-да-ль” (1996), „Заросли бесконечного” (1996), „Путь поэта” (1997), „Человек человеку - рифма” (1997), „Это я, господи” (1998), „Негосударственный человек. Этюды неконструктивной созерцательности” (1998), „Эпоха снегопада” (1999), „Вымысел правды” (2000), „Инакомыслящий глагол” (2000), „Путешественник” (2001), „Пятьдесят пять” (2006), „На обочине дороги” (2009), „Мёртвая книга мёртвых” (2009), „Время повзрослело” (2010) и др. Кореспондент на в. „Восточно-Сибирская правда” (1982-2002), вицепрезидент на Пушкинското общество в Братск и член на Международното Пушкинско общество (1996), главен редактор на програма при телерадиокомпания „Мы” в Братск (2002-2005), член на обществения съвет „Илья-Премия”, член на редколегията на алманах „45 параллель”. Главен редактор е на сайта „Братск. орг”. Носител на Пушкинов медал на Международното Пушкиново общество (Ню Йорк, 1999), на националните награди „Владимир Максимов” (2006) и „Серебряное перо” (2009). Живее в град Братск, Иркутска област.
ЖИВОТ И СМЪРТ – ТАКА ОБИКНОВЕНО…
***
Живот и смърт - така обикновено!
Колко хубаво, колко уютно
е да си мъртъв сред живите!
Но колко е страшно, колко ужасно
е да си жив сред мъртви!
***
- Вие сте най-лошият
поет в Русия! -
казаха ми в списанието,
връщайки ми ръкописa.
Тръгнах си щастлив -
за първи път ме бяха нарекли
поет.
***
В силна буря
да хванеш за ръка
гръмоотвода
и да му прошепнеш:
„Не се страхувай от нищо -
с теб съм!”
***
Есента тъжно слуша
как отлитащите на юг птици
режат с остри криле
вечната замръзналост
на отброеното време.
***
Чувствам се като престъпник:
колко погубени животи на цветя
в борба за тялото на жената!
***
Всичко говори по пътя -
птици, треви, дървета,
ако спътник няма.
***
Стоя пред есенно дърво.
Гледам как падат листата.
Вдъхновение, не приближавай!
***
Пеперуди в града - красота.
Пеперуди на ливадата - тревога.
Пеперуди на вилата - спасявай зелето!
***
Между мен и света -
огромна пропаст.
Тази пропаст си ти!
***
Вече на никого не трябвам.
Но сърцето упорито твърди:
„Така ни е хубаво двама!”
***
Пред огледалото:
с невъоръжено око
се вижда старостта.
***
Опитвам се да говоря с небето.
Всяка паднала звезда
разгадавам като афоризъм на Всевишния.
***
Колко остро чувстваш
живота в първите минути
след смъртта.
***
Вчера угасих тъмнината
с вътрешната си светлина.
Но каза ти: „Не ми пречи да спя!”
***
Един и същи цвят:
калта на пролетните пътища
под синьото небе.
***
Цял живот губя приятели,
обичащи и обичани.
Но живея под надзора на враговете.
***
Никой не ме чака.
Само аз се тревожа за гробовете,
при които не мога да стигна.
***
Вървяхме, не знаейки прегради.
В хоризонта се препъна
само слепият.
***
Прелитайки различни страни,
птиците не учат чуждия език.
Русия - времето е английско.
Доносились гудки
с отдаленной пристани.
Замутило дождями
Неба холодную просинь,
Мотыльки над водою,
усыпанной желтыми листьями,
Не мелькали уже — надвигалась осень...
Было тихо, и вдруг
будто где-то заплакали, —
Это ветер и сад.
Это ветер гонялся за листьями,
Городок засыпал,
и мигали бакены
Так печально в ту ночь у пристани.
У церковных берез,
почерневших от древности,
Мы прощались,
и пусть,
опьяняясь чинариком,
Кто-то в сумраке,
злой от обиды и ревности,
Все мешал нам тогда одиноким фонариком.
Пароход загудел,
возвещая отплытие вдаль!
Вновь прощались с тобой
У какой-то кирпичной оградины,
Не забыть, как матрос,
увеличивший нашу печаль,
– Проходите! — сказал.
– Проходите скорее, граждане! —
Я прошел. И тотчас,
всколыхнувши затопленный плес,
Пароход зашумел,
Напрягаясь, захлопал колесами...
Сколько лет пронеслось!
Сколько вьюг отсвистело и гроз!
Как ты, милая, там, за березами?
1968
При полном или частичном использовании материалов гиперссылка на «Reshetoria.ru» обязательна. По всем возникающим вопросам пишите администратору.
